През Септември 1942г. млад лекар, съпругата му, за която наскоро се е оженил, майка му, баща му и брат му са арестувани във Виена, и закарани в концентрационен лагер в Бохемия. Случилото се там и в три други лагера, тласкат младия лекар - "затворник 119,104" - да осъзнае колко е важно човек да има смисъл в живота си.
Едно от най-ранните събития в тази насока е загубата на ръкописа, който е работата на живота му, по пътя към лагера Аушвиц. Младият лекар предварително съшива този ръкопис в подплатата на палтото си, но е принуден да го остави непосредствено преди да замине. Впоследствие прекарва много нощи, в опити да възстанови написаното първо в съзнанието си, а после и на откраднати листове хартия.
Следващият значителен момент настъпва една сутрин, когато той марширува към работното си място, за да поставя железопътни релси. Тогава чува друг затворник да се пита на висок глас за съдбата на съпругите им. Младият лекар се замисля за своята съпруга и осъзнава, че тя е част от самия него:
“Поглъщането на човек е чрез любовта и в любовта. Разбирам как някой, който е загубил всичко, все пак може да чувства блаженство, било то само заради краткия момент на съзерцание на любимата си (1963г., стр. 59).”